Големият стенен часовник всеки момент щеше да удари 21:00 часа. Той стана от скърцащото легло и тръгна към тъмната тясна кухничка. Със бавни крачки суркаше домашните си чехли по грубият мокет. Спря се и започна да търси с ръка ключът за лампата по глухата стена. Сухата му длан болезнено галеше олющеният тапет. „Щрак” и старата нисковолтова крушка символично освети кухничката.

Бавно пристъпи напред и затърси с поглед малката бяла кутийка. Видя я до кутията за хляб, отвори я и изкара от нея няколко блистерчета и шишенца с лекарства. Започна да ги вади от шумолящата опаковка.

-          Еднооо, две! – доволно прошепна той..

Тлеещата тишина се разсея от гласът на стареца. Той стисна хапченцата в ръка, отиде до мивката наля си до половината чаша с вода и зачака.

„Динг донг, динг донг” закънтя звънът на стенният часовник. Бе точно 9 часа. Той насочи шепата с хапчета към устата си, метна ги навътре към гърлото и отпи енергично няколко глътки вода. Някога заедно със своята бабичка пиеха заедно лекарствата си, ала останаха само той, часовникът и голямата девятка.

С облекчение тръгна към спалнята. Съблече тъмните си дрехи сгъна ги прилежно на стола и облече сивата си пижама на раета, седна на леглото събу кафевите си чехли и старателно ги приближи един към друг. Огледа се, пиньоарът на някогашната домакиня на този дом самотно висеше на закачалката до прозореца.

Сви тънките си устни, старите му очи се натъжиха а дълбоките бръчки по челото му обрисувха безкрайни бездни. Въздъхна. Отметна тежкото вълнено одяло заедно със долният чаршаф, качи внимателно десният си крак, после левият и бавно се спусна назад. Старите пружини на леглото проскърцаха с носталгия. Зави се и се втренчи в тавана, след миг лека усмивка се прокрадна в изражението му, погледна вляво после ръката му последва умореният му поглед и загаси малката нощна лампа.

-          Лека нощ любима – заглушено каза той и погали празната половина на леглото.

На сутринта старецът се събуди от звънът на стенния часовник. Беше точно 8 часа.

Не бързаше да става от леглото. Миризма на препечени филийки и кафе се носеха някъде отвън през открехнатият прозорец. Обърна глава  настрани и носталгично вдиша дълбоко вкусният аромат. Някога и в неговият дом ухаеше така, когато неговата половинка му приготвяше препечени филийки или палачинки с кафе, след време смениха кафето с чай, защото не им се отразяваше добре на остарелите сърца.

Той понечи да стане от леглото. Същите рутинни движения, докато се облече и докато оправи леглото. Ала днес денят бе по-специален. След час той щеше да ходи на свиждане във старческият дом.

Намаза набързо една суха филия с масло и я изяде прав. Прибра маслото обратно в хладилника и се запъти към банята. Погледна се в огледалото…той сияеше от щастие. Отвъртя капачката на пяната си за бръснене, напълни металното канче с топла вода и енергично потопи в нея проскубаната бръснарска четка. Няколко движения и нямаше помен от наболата му бяла брада. Изми лицето и очите си, все малкото кафяво гребенче и със заучен жест заглади косите си.

Развълнувано засурка с чехли по тесният коридор, спря се до закачалката и взе палтото си. Наметна го,, обу новите си стари обувки, зачисти ги със черната четка взе бомбето си и затръшна вратата след себе си. Високите стъпала не бяха трудност за него, както обикновенно. Направо летеше слизайки по тях.  Когато излезе на тротоара се сети, че преди това трябваше да се отбие до някъде. Спря за миг и се замисли. „ О,да!” каза той на глас посочвайки с пръст небето и забърза по оживената уличка. Сви вляво и изчезна в една от многото врати. След малко излезе със красив букет цветя и продължи нагоре по баирчето към спирката. Оставаха 2 минути до пристигането на автобуса, ала на него му се сториха цял век. Ето, че в далечината се видя големият пъхтящ автобус.

Возейки се в голямата „кола” той разглеждаше градът със голям интерес. Толкова много неща се бяха променили. Млади хора облечени със странни дрехи и с шарени коси вървяха забързано нанякъде. Нови магазинчета, кафенета красяха някогашните сиви тротоари.

След малко автобусът спря на последната си спирка – Старческият дом. Старецът предпазливо слезе от високите стълби стискайки в ръката си красивият букет. Обърна се с лице към голямата стара къща в далечината, усмихна се, въздъхна дълбоко и тръгна натам.

По пътя си той виждаше самотни старци насядали по пейките от двете страни на алеята. Само те и очуканите им бастунчета стояха тихо потопени в мисли. Есенните листа се носеха из въздуха, завъртайки се от невидимата топла вихрушка и падаха глухо на земята. Те изглеждаха толкова стари и толкова самотни. Горчиво свили сухите си устни, обидено свиваха вежди. Нима нямаше кой да ги посети днес? Нима децата им и внуците им са забравили за тях? Толкова бързо?

Старецът стигна до входа, усмихната сестра го подкани да влезе.

-          Вие за кого сте дошли? – попита го тя.

-           Дойдох да видя Карълайн…

-          О, да вие сте съпругът. – допълни тя и го подкани към градината отзад.

Той се възгордя. Когато сестрата каза „Съпругът й”, от нейните уста прозвуча като царствена титла. Да, той бе горд, че бе споделил живота си с жена ,като Карълайн и че бе нейн съпруг.

Преминаха през половината градина. Сестрата се спря и потърси с поглед Карълайн.

-          Ето там, под върбата е. Отидете при нея, но моля Ви не я преуморявайте.

-          Няма, обещавам. – смирено й отвърна стареца и тръгна към нея.

Възрастна жена, слабичка и малка бе седнала на голям плетен стол. Беше се загърнала със черната жилетка и гледаше плаващите лилии във малкото езеро. Снежнобелите й коси бяха стегнато прибрани във елегантен кок, само един самотен кичур бавно се вееше от вятъра.

Той бавно заобиколи голямият стол и се и изправи пред нея. Тя бавно премести погледът си въху него и се усмихна.

-          Ах, какви красиви цветя. – развълнувана каза тя.

-          За теб са мила моя Карълайн – отвърна й стареца и бавно й ги подаде.

Тя плахо присегна двете си ръце, взе ги предпазливо и погледна към него объркано.

-          Много са красиви, но защо ми подарявате цветя? Аз познавам ли Ви?  – попита го тя.

-          Да, мила, познаваме ме се цял един живот – каза той с разтреперен глас. – Мога ли да седна до Вас? – учтиво я попита той, а тя одобрително кимна с глава.

Дълго време стояха един до друг и си говореха за какво ли не от настоящето, дори за бъдещето но не обелиха и дума за миналото. Със течението на разговора, тя все повече го допускаше до себе си. Странно топло чувство я обля, сторило й се бе че познава от някъде мъжът, който й донесе цветя. Тя хвана ръката му:

-          Чувствам се особено, към Вас. Мисля че отнякъде Ви познавам. – усмихнато каза тя. – Дори мисля, че Ви познавам прекалено добре, но не мога да разбера защо.

Старецът пророни сълза.  Сестрата идваше насам. Краят на свиждането бе дошло. Той погледна в топлите й очи и прошепна едно жадувано „Обичам те”, а тя се усмихна объркано.

-          Хайде мис Карълайн време е за обяд. – подкани я сестрата.

Тя взе красивият букет и махна за довиждане. Сестрата я хвана под ръка и тръгнаха. След няколко крачки мис  Карълайн каза:

-          Вие познавате ли този човек? На мен ми се стори познат, но така и не мога да се сетя кой е той!

-          О, да познавате го! – закачливо й отвърна сестрата.

-          И освен това ми каза че ме обича!- продължи с разказа си Карълайн.

-          Сигурна съм, че е така – добави сестрата усмихвайки се.

Карълайн няколко пъти се обърна назад, а старецът не спираше да я гледа как се отдалечава. Тя се усмихна, и изведнъж усети, че държи нещо във ръката си.

-          Какви са тези цветя сестра? – объркано попита Карълайн.

Старецът трябваше да се прибира у дома, където го чакаше само големият стенен часовник.  Беше обещал, да се обади на синът си, за да му разкаже за днешната среща с майка му. Нямаше добри новини. Деменцията бе изтрила всичките й спомени.

Той бавно тръгна към входа.

-Беше много вкусно бабо, благодаря!

- Милото ми внуче, знам колко много обичаш тези кексчета – отвърна тя, докато изтриваше брашняните си очила със престилката.

Мери се втренчи в баба си, а после сведе глава. Козирката на розовата й шапка, скриваше почти цялото й лице, само трапчинките по нацупената й брадичка леко се виждаха, докато си играеше със висулките  на плетената покривка.

-Какво си се умислила, Мери, защо уни така? -  загрижено я попита баба й.

- Ами мисля си… – тихо отвърна Мери.

- За какво тъжно нещо си мислиш, че си провесила така сладкото си носле, кажи какво те тревожи.

– Ами…бабо, ти нали никога няма да умреш. Нали винаги ще си тук, за да ми правиш ванилови кексчета…

Баба й я погледна с изненада.  Отупа престилката си,  издърпа дървеният стол и седна до нея.

- Милото ми внуче,  разбира се, че ще съм винаги до теб. Ти си смисълът на живота ми, ала всички ще си отидем от този свят рано или късно.  Когато дойде този ден,  обещавам да намеря начин да се върна при теб, за да ти направя кексчета! – шеговито каза тя на Мери.

- Обещаваш ли!? -  попита малкото момиченце.

- Честна скаутска!- отсече сериозно баба Роуз и сложи ръка на сърцето си.

- Хайде сега, стига сме говорили такива тъжни неща, вземи купата на масата и я занеси у дома, знам че майка ти също много обичаше тези кексчета, като дете.  И не забравяй, че  довечера Ви чакам на вечеря!”

Мери грабна, купата и се втурна навън.

Баба й остана замислена на дървеният стол. Никога не се бе замисляла за смъртта. Мислеше си, че би било много тъжно да си отиде от този свят без да успее да се сбогува подобаващо с близките си.

- Ама, че щуротии си мисля и аз! -  си рече тя, стана от скърцащият дървен стол и се залови с домакинската работа.

Излизайки, на верандата Мери видя дядо си седнал на дървените стълби. Той  държеше малка въдичка и навиваше бавно розовата корда. Това бе въдичката , на Мери. Всеки уиекенд заедно с дядо си и баща си ходеха за риба на голямото езеро, недалеч от тук.

- Дядо отивам до вкъщи да оставя тези кексчета и съм готова за риболов. – без да изчака отговор, тя побягна към дома.

Дядо й се усмихна и съгласително поклати глава, беше лапнал старата си лула и мърмореше нещо под носа си. Най-вероятно имаше проблем със завързването на кукичките. Пак си беше оставил очилата някъде и не можеше да си спомни къде, а да нанижеш и да завържеш корда за такава малка кукичка на тази възраст без очила бе трудна работа.

И за по-интересно само ще направя бърз преразказ на цялата история.

Дядо Марвъл, бащата на Мери  - Уил и Мери след малко потеглят към езерото. По време на риболова, след известно мълчание Мери задава въпрос за смъртта на баща си и на дядо си. Получава подобен отговр, какъвто даде по-рано баба й Роуз.

След 4 часа търпеливо хвърляне на въдици, дядо Марвъл и татко Уил хващат цели 7 риби, а Мери пък добавя чудновати предмети уловени от дълбокото дъно на езерото, които събира в голям дървен сандък на тавана.

След, като се прибират у дома, семейството на Мери се приготвя за вечерята у баба Роуз и дядо Марвъл. Събират се по повод 50 годишнина от сватбата на възрастното семейство.

За подарък са избрали красив ръчно изработен албум, пълен със снимки от живота на баба Роуз и дядо Марвъл.

Дядо Марвъл също има подарък за баба Роуз. Подарък, който най-сетне тя получава…но и него ще запазим в тайна засега. За баба Роуз ще разкажем, че някога е била майстор сладкар в царския дворец. Затова и Мери е запленена от тези нейни ванилови кексчета с млечен крем и канела.

След приятната вечеря, малко преди изкусителният десерт на домакинята, майката на Мери получава подарък, който се предава от поколения в семейството….какъв ли е той? И защо до сега е пазен в тайна?

На раздяла, за Лека Нощ, Мери отново задава въпрос за смъртта. Този път получава сериозно смъмряне от родителите си.

На следващият ден, преди закуската в баба Роуз, Мери разбира най-лошата новина – Баба Роуз е починала, нощес в съня си.

Но наистина ли баба й ще си отиде от този свят без да си каже последно сбогом с любимото си внуче? Дали няма да се върне, за да й приготви за последно от любимите й ванилови кексчета с млечен пълнеж и канела?

Ще разберете…някой ден.

P.S Този разказ си търси издател. Ще се радвам, ако има желаещи да изкараме тази история на бял свят, върху бели страници с красива корица.

Carolina Vecaro

Като дете, обичах да пиша забавни стихчета, които после четях на родителите си. Като казах родителите си…няма да подмина фактът, че майка ми обичаше да казва, колко добре пиша и , че имам дарба. Бях дете, много „знаех“ аз тогава какво е дарба.

После на 14 години, срещнах първата и явно последната любов, защото след раздялата ни и дългото „скитане“ отново се намерихме и осъзнахме, колко време сме изгубили далеч един от друг. Та с  него вече сме семейство и си имаме малко, сладко, розово момиченце.

Когато си майка на малко бебе нямаш време за кой знае колко неща, през повечето време си стоиш у дома и се грижиш за детенцето си.  Ако искаш да направиш нещо за себе си, най-добре е да опиташ след,  като бебето вече спи нощният си сън.

Въпреки, че си в най хубавият период от живота си – майчинството, някак си се чувстваш неудоволетворена, че не правиш нещо за да се развиваш (поне с мен беше така). Една нощ, когато всички спяха, в главата ми започнаха да нахлуват мисли, цветни и приказни.  Детските фантазии за приказни герои и тайни вратички, за призраци и вещици отново се бяха завърнали при мен. Няколко дни не спирах да мисля за това, знаех, че ще изпиша всичко това, но търпеливо изчаквах да узреят напълно в съзнанието ми. Най-сетне се чувствах готова и пренесох тези фантазии на лист. Мисля да продължа с писането, защото въображението ми е необятно, а историите напират в мен и искат да ги пренеса на лист хартия.